YSRA идва в България отново – не просто като група, а като същество от собствен митологичен свят, изтъкан от музика, движение и онзи особен вътрешен пламък, който може да се роди само когато културите се срещат не на граница, а в сърцето. Проектът, роден от музикантите на Meszecsinka и от многоликия артистичен дух на певицата и танцьорка Мария Кек, продължава да се разгръща като приказка, която сама пише следващата си глава с всяко изпълнение.
Българската връзка – Емил Билярски – отново е преобразил въображението в цял музикален свят и 14 месеца след участието на групата на фестивала Station Street – Ysra ще омагьосат пловдивската публика за пореден път.
През ноември тази история отново преминава през България – в три вечери, които обещават повече от концерти. На 27 ноември YSRA влиза в зала „Сингълс“ с обещание за ритуал, в който звукът и тялото ще дишат едновременно. На 28 ноември те ще превърнат Bee Bop Café – Пловдив в сцена на вътрешни пейзажи, които се раждат и изчезват в един миг. А на 29 ноември Клуб Melon – Велико Търново ще се окаже последната спирка на това мини-турне, където митът вече е жив организъм.
Потопете се в приказката YSRA с разговора на Никола Николов с бандата:
1. YSRA продължава оттам, докъдето Meszecsinka е стигнала — но същевременно поема в съвсем нова посока. Ако превърнем това пътуване в образ, как би изглеждало? Къде отива YSRA — в сънищата, в корените, в бъдещето или в нещо отвъд тях?
Емил: Въпросът предполага предварително начертан план, а такъв няма. Нашата задача е да се държим чисти като проводници, тока идва отвън. Ѝсра е героиня на приказка, която пише Мария, нашата певица. Тя е нещо като Господарят на пръстените, но от женска гледна точка. В нея се борят не армии, а вътрешни качества на вълшебни създания. Посоката на групата се определя от свойствата на членовете ѝ. Освен типичната – пишем песни и ги аранжираме – присъства и друга: да съчетаем музиката с танца на Мария, която е и професионална танцьорка. Засега сме в началото, ще видим какво ще стане.
2. Когато създавате музика, какви вътрешни картини се появяват първо — движения, цветове, митология, думи? И как този хаос от усещания се превръща в конкретна песен, в ритъм и звук?
Мария: Когато създавам музика, понякога се появява една мелодия, към която по-късно прибавям ритъм, а след това започвам да търся думи и изречения, които ѝ подхождат. Те обикновено произтичат от мисли, които в момента ме занимават. Понякога процесът е обратен – първо думите намират мен, като пораждат определено музикално настроение, върху което по-късно изграждам музиката. Що се отнася до текста, обикновено мисля в символи – така по-лесно изразявам чувствата си.
3. (към Емил Билярски) Ти имаш дълга история в изграждането на „митични“ музикални светове – от Korai Öröm и Meszecsinka до YSRA. Какво търсиш в звука и все още не си намерил? Има ли една голяма идея или чувство, което гониш от години и още не си уловил напълно?
Емил: Моят митичен свят е в моята собствена музика, текстове, визуални прояви. По-голямата част от тях още не е събрана на едно място, но актуалните може да видите тук https://lnk.bio/emilbiljarski. Тъй като обичам да взаимодействам с други, свиря в групи, които са по-известни от личната ми музика заради концертните им изяви. Ако търся нещо, то е ясност, хармония. Звукът, както и визията постоянно се променят (идва ми наум като илюстрация едноименната ми песен Звукъ), остава възприятието и необходимостта да изразя нещата, които минават през мен.
4. (към Мария Кек) В твоята артистична вселена танцът и гласът често се преплитат — сякаш пееш с тялото и танцуваш с гласа. Как се ражда това усещане? И как то се пренася в колективната енергия на YSRA?
Мария: Танцът и пеенето произтичат от мен инстинктивно – преплитат се и се допълват взаимно. Не ги възприемам като две отделни дейности, а като две страни или начини на проявление на едно и също присъствие. Това присъствие – в случая моето (душевно) присъствие – е онова, което ме отвежда в друго измерение, където пеенето и танцът са езикът на чувствата.
5. Когато сте на сцената, какво е усещането, което искате да предадете на публиката? Има ли то форма, ритъм, цвят? Как се скъсява разстоянието между това, което се случва във вашето въображение и вътрешен свят, и начина, по който публиката го възприема? А когато хората „разберат“ по свой начин — това разбиране има ли значение, или самото преживяване е посланието?
Емил: Разстоянието се скъсява чрез максималната откровеност и оголеност. Когато копаеш надълбоко в себе си, мислиш отначало, че излизат прекалено лични неща. А се оказва, че точно те са общи за всички и намират отклик. На повърхността се различаваме, дълбоко вътре проблемите, усещанията ни са подобни.
